Те

Те слязоха при нас да берат рози-
Постелята на нашите легла
Отдалеч се забелязваха и двете-
Майка с чудна, бледа дъщеря
Подскачаше весело, игриво,
Злощастното дете.
Идвайки надолу спря внезапно
И напред длани простря:
„майко, виж пулсиращите същества!
Те се самосъздават в сънищата.”
А тя уморено погледна и не разбра.
Само й пооправи бялата яка
На черното инак облекло-
Ризница срещу слънцето.
„майко, подай ми ръка
Виж какво ме кара
Да вярвам в чудеса!”
Потръпна, когато усъзна-
Детето й беше морска вълна,
А когато наближиха
Малката уверено под съня пропълзя.

Днес майка й пред червените рози
Потръпна при допира на цветя.
Усети смъртните простори
И при мисълта за това
Пръсна сто розови листа
По заспалите ни стари лица.
Но да чуем какво тя пожела
Невъзможно ни се стори.
В нашия сън тя с тези рози
Хиляди неща счупи и събори.